Патриархът на българската география – Анастас Иширков

На 5 април 2010 отбелязваме 142-годишнината от рождението на патриарха на географията в България – акад. проф. Анастас Иширков. Основоположникът на университетската география в България заслужава няколко реда, в които да си спомним за огромния му творчески принос.

Анастас Иширков (1868 - 1937)

 

Анастас Тодоров Иширков е роден в гр. Ловеч на 5 април 1868 г. в старо и заможно семейство. Баща му се е занимавал с кафтанджийство, но умира твърде млад и оставя единствения си син сирак на година и половина. Малкият Анастас израства под нежните грижи на майка си – будна българка, закърмила своя син в любов към българския народ и към образованието. Завършва през 1884 г. трети прогимназиален клас в Ловеч. През учебната 1884-1885 г. се записва в Априловската гимназия в Габрово. Премества се през 1888 г. в Търновската гимназия, която завършва същата година с отличен успех. През ученическите си години Анастас Иширков се проявява като буден и ученолюбив младеж с голяма любов към литературата и народното творчество.

След завършване на гимназиалното си образование А. Иширков подава молба до Министерството на просветата да бъде назначен за учител в някоя от покрайнините на страната. Вместо очакваното назначение той получава покана и стипендия да продължи образованието си в новооткрития през септември 1888 г. Висш педагогически курс в София, който от началото на 1889 г. се преименува на Висше училище, а от 1900 г. – на Софийски университет. Анастас Иширков приема предложението и е между 43-мата курсисти, с които полага началото на висшето образование у нас. Иширков завършва история във Висшето училище през 1892 г. През учебната 1891-1892 г. е учител във Варненската гимназия, където преподава и география. В тези години той печата редица стихотворения и разкази. През периода 1892-1893 г. той специализира славянска филология и история в Лайпциг, като същевременно слуша лекции и по география при проф. Фридрих Ратцел. През 1896 г. специализира география при проф. Фердинанд фон Рихтхофен в Берлин.

На 01.02.1898 г. се полага началото на университетската география в България. На тази дата е открита катедра „География”. За редовен доцент и първи катедрен ръководител е назначен Анастас Иширков. Неговата първа лекция е изнесена на 19.03.1898 г. пред студентите от Историко-филологическия факултет на СУ на тема „Задачи и съдържание на географията като наука”. Изборът на темата подсказва, че пред А. Иширков в ранните години на научното му творчество е стоял въпросът за изясняване предмета, задачите и изобщо методологическата основа на географската наука. За създаване на научните основи на географията у нас този въпрос е бил от първостепенно значение (Карастоянов, 2002). Веднага трябва да се подчертае фактът, че в другите балкански страни развитието на университетската география изостава значително. Така например в Турция география се преподава в университетите едва от 1925 г, когато в Истанбул и Анкара били създадени географски институти. В Гърция до края на Втората световна война подобни структури не са съществували, а в Сърбия, която е получила суверенитет много по-рано от България, география се преподава едва 5 години по-рано, отколкото у нас. (Славейков, 2009).

Дейността на А. Иширков в Университета се развива във възходяща линия, в резултат на което през 1903 г. е избран за извънреден професор, а през 1909 г. за редовен. Научната и преподавателската му подготовка, както и упоритият труд позволяват той да развие университетската география близо до нивото на основните географски школи в света. Дълги години като единствен хабилитиран преподавател по география подготвя и чете лекциите по 17 географски дисциплини. За подготовката на тези курсове са били необходими обширни познания, много труд и постоянство. За целта освен използваната географска литература той провежда теренни проучвания в България и Балканския полуостров. С научна цел посещава Унгария, Австрия, Чехословакия, Германия, Полша, Дания, Норвегия, Швеция, Англия, Нидерландия, Белгия, Франция, Швейцария, Италия, п-ов Мала Азия и др. Практически Анастас Иширков полага основите на почти всички географски дисциплини и направления у нас (Иванов, 1969).

За разнообразната си активна научна дейност в областта на география и историята през 1906 г. е избран за действителен член (сега академик) на БАН. Той е ръководител както на катедра, така и на Географския институт при Университета. Извоювал си уважението на своите колеги, А. Иширков е избиран за декан на Историко-филологическия факултет през 1910-1911 г., 1918-1919 г., 1920-1921 г. Ректор на СУ „Св. Климент Охридски” е през учебната 1915-1916 г. По негова инициатива през 1918 г. е основано Българско географско дружество, на което е председател до края на своя живот (06.04.1937 г.)

Учен с демократични убеждения, отличен познавач на българската география и история, на етнографията на балканските народи, А. Иширков с жар защитава нашите национални интереси като член на българската делегация при подписване на Букурешкия мирен договор от 1913 г. Той изпълнява важни политически, културни и научни мисии в Германия и Швейцария през Първата световна война. При всяко свое участие А. Иширков се стреми с достойнство, честно и обективно и на строга научна основа да защитава нашите национални интереси, като за целта привежда обширни и достоверни научни сведения и данни. Неговата обществена и научна дейност са достояние на световната научна общност и в тази връзка той е бил избиран за член на много дружества и научни институти в чужбина – Германия, Полша, Унгария, Чехия и др. През 1936 г. А. Иширков е избран и за почетен председател на IV конгрес на славянските географи и етнографи.

Освен виден общественик и пионер на българската географска наука, Иширков е и сред най-големите български учени през първата половина на XX век. Той има над 300 научни публикации, като над 1/3 от тях са посветени на проблеми, свързани със защитата на българските национални интереси чрез доказването на българската идентичност на населението в Тракия, Македония и Добруджа. По-голямата част от публикациите му са отпечатани в чужбина и са на английски, немски и френски език. Те осветяват редица спорни въпроси от историята и етно-културния облик на населението на Балканите. А. Иширков е автор на „Кратка география на България”, която е единствения комплексен географски труд до средата на XX век, посветен на България. Определено може да се каже, че акад. Иширков е основоположник не само на географската наука в България, но и на универсализма в нея (Славейков, 2009). Той допринася географската ни наука да излезе от описателността и да премине в стадия на обяснението  и сравнението.

Най-голям интерес Иширков има към Македония. За него не съществува съмнение, че т.нар. Македонски въпрос възниква след несправедливото решение на Берлинския конгрес, в чиято основа стои не историческата истина, а интересите на Великите сили (Карастоянов, 2002). Посоченият автор отбелязва, че Иширков е убедителен (следващите 90 години доказаха това), когато посочва лошото стопанско положение на Македония, предизвикващо икономическа емиграция и в резултат остлабване на българския елемент в областта. Той е първия балкански учен геополитик, който подкрепя (поради възникналия вече международен проблем с Македония) идеята на областта да се даде автономия. В статията „Впечатления от Македония” (1910) той пише: „Така тя (Македония) ще се развие бързо и правилно, ще стане по-лесно пълноправен член между балканските държави, ще може с тях да прави съюзи, и дори да се съедини към някоя държава, която е най-близка по население и култура и с която я свързват най-силни политико-стопански интереси”.

В предсмъртното си завещание Анастас Иширков пожелава с всичките му спестявания в пари и ценни книжа, възлизащи на 900 000 лв, да се основе фонд „стипендия А. Иширков”, за специализация по география в чужбина за срок от две години и за създаване на фонд „Награди на студентски научни трудове по география в България”. Това завещание говори достатъчно красноречиво за родолюбието на Иширков и за преданността му към географската наука.

Трудовете на патриарха на българската география са основополагащи и класически. Тяхното значение не е намаляло и досега. Със своята научна ерудиция и гражданска позиция акад. проф. Анастас Иширков се нарежда сред най-големите учени на своето време (Карастоянов, 2002). Доказателство за общественото признание на неговата научна и народополезна дейност е именуването в негова чест на силистренското селище Професор Иширково, което е уникален случай за България.

…

Публикацията е изготвена по следната литература:

Карастоянов, С. Политическа география, геополитика, геостратегия – С., 2008.

Карастоянов, С. Балканите – политикогеографски анализи. – С., 2002.

Славейков, П. Развитие на географията в България. – Год. на СУ, книга 2 – География, 101, 2009.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%81_%D0%98%D1%88%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2

Зад фасадата на 8-и март

„Струва ми се, че от всички нови празници, които властта въведе в България, 8-и март е единственият празник, който пусна естествени корени. Измисленото, книжно понятие „международен ден на жената” бе заменено с действително, живо съдържание, сякаш този ден откликваше на полуосъзната необходимост.”

Това са думи на Георги Марков (1929 – 1978) – български писател-дисидент, убит по поръчка на Държавна сигурност. Tъй като днес е Осми март, ще си позволя да препиша няколко откъси от статията му озаглавена „Зад фасадата на 8-и март” публикувана в книгата „Задочни репортажи за България“. Въпросната книга (над която Марков работи от 1975 до 1978 г. в Лондон) е една от любимите ми в моята лична скромна библиотека и смятам – задължителна за всеки, който проявява интерес към това какъв е бил обществения живот в България през периода 1944-1989 г. Далеч съм от мисълта да идеализирам образа на Георги Марков, една наистина спорна личност в родната история, но признавам качествата му на добър писател за безспорни.

Предварително искам да отбележа, че с преписването на по-голямата част от главата „Зад фасадата на 8-и март” не целя да убия радостта и удоволствието на жената от празника. По-скоро, това е опит да се представи гледната точка на Георги Марков, който умело описва последиците от промените в живота на българската жена след Девети септември.

„Наистина вече по традиция почти всяка жена получава на този ден някакъв дребен подарък от служба, съпруг, любовник, началник. За много от жените това все пак е признание, макар и само за един ден. По-чувствителните жени обаче тъкмо на този ден свиват горчиво устни, защото празникът със своите голи декларации не им дава нито троха от разбирането, което така много им е нужно. Разбирането на мъжете и на обществото.

Малцина могат да отрекат, че в живота на българската жена през последните 30 години настъпиха огромни промени. Класическият образ на българската селянка, която беше физическата и духовна майка на голямото традицонно семейство, и последвалият образ на градската домакиня, също посветила живота си на семейство и деца, изглежда отдавна са минали в историята. Нещо повече, днешната българка така се е отдалечила от това време, че думата „домакиня” винаги предизвиква известно презрение. Мисля, че не познавам нито една съвременна българска жена, която би се съгласила да се посвети изцяло на домакинството. Равноправието на жената в България не започна от провъзгласяването на принципите на женската свобода, а от икономическата й независимост. Революционният фактор, който доведе до всички промени, се оказа заплатата на жената, фактът, че тя можеше да печели свои пари и да не зависи от издръжката на мъжа. Естествено тази икономическа независимост разви значително самочувствието на жената, даде й реална сила да живее или да иска да живее свой собствен живот, който по-малко или повече да не се съобразява с живота на мъжката половина на семейството. Така почти всички работоспособни български жени напуснаха семейните острови, за да се прехвърлят на континента на обществената работа, за да напълнят фабрики, заводи, служби, кооперации, земеделски стопанства. Известен брой от тях направиха поприще в желани професии. Огромен брой просто работеха, за да печелят пари, без значение дали работата им харесваше или не. Парите даваха самочувствие и бяха гаранция за така необходимата независимост. Тихият, покорен глас на някогашната домакиня, готова да преглътне всякакви мъжки оскърбления – изчезна. Вместо него се появи нов категоричен глас, който предяви своето право да взема участие в общите семейни решения и да не се съгласява с всичко, което мъжът каже. Държавата официално и тържествено декларира, че всички професии са напълно отворени за жените, че всички постове в държавната и партийната йерархия са напълно достъпни за тях. По закон никой в страната нямаше право да дискриминира жените по какъвто и да е начин.

От всичко казано дотук човек би могъл да си помисли, че България е станала женски рай и че осми март е като всички останали дни на годината, т.е. израз на постиженията на женската свобода и на дълбокото уважение на мъжете към своите спътнички в живота. Но за най-голямо съжаление истината за живота на днешната българка е много по-далече от шумните осмомартенски чествания.

Нека започна с основното. Семейството. Може би освобождаването на жената от вековната й съдба на майка и домакиня, на съпруга и възпитателка на децата да има известна стойност като обществен опит, но безусловно отраженията на този опит върху семейните отношения и децата бе пагубно. Самият факт, че с оглед да подпомага мизерния семеен бюджет обикновената българка трябваше да прибави към съществуващите семейни задължения и бремето на работата, службата или професията, без да получава никакви съществени облекчения, се оказа свръх силите й. Дори при най-голямата семейна любов и взаимна привързаност убийствената седмица за една работеща жена предизвикваше неизбежни семейни сътресения.

- Казват, че жената била свободна, но никой не обелва нито дума за цената на тази свобода! – казваше моята колежка Вера и продължаваше: – Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът й) може да ми помага само в събота и неделя. И така всеки ден. И ако това е свобода, пожелавам я на тоя, който я е измислил!

Животът на Вера беше подобен на живота на повечето омъжени жени, които не можеха да разчитат на помощта на възрастни родители. Прибавете към този съсипващ дневен ред отсъствието на редовен майчин контрол и грижи за по-големите деца, които според популярния израз на българските вестници биват възпитавани от „улицата”, прибавете отчуждаването на съпругата от съпруга по простата причина, че не остава нито време, нито енергия човек да даде на другия дължимото внимание, прибавете механичното пренасяне на служебни ядове, горчивини и проблеми в семейна атмосфера, плюс потискащото чувство за задължително и неизбежно трудово еднообразие на всеки делник – и вие ще разберете колко много героизъм се иска от съвременната българка, за да остане вярна на семейството си.

…

Що се отнася до правото на жените да заемат всякакви длъжности и да работят във всякаква област наравно с мъжете, действителността не беше в пълна хармония със закона. С вдигането на бариерата отначало жените започнаха да напират във всички посоки, особено в университетите и политехниките. Бивайки по-амбициозни и може би по-добри ученички от мъжката половина, те печелиха голяма част от кандидатстудентските изпити. В най-желаните специалности, като архитектура и медицина, се стигна до пълно женско господство. Но онова, което предизвика въвеждането на дискриминация и възпирането на жените, беше обстоятелството, че те запълниха студентските аудитории и в чисто мъжки специалности, като минно инженерство, електроинженерство, металургична химия… Възможната бременност, майчинството и чести здравословни причини лишаваха производството от необходими и чакани кадри. Затова тихомълком бе ограничен броят на жените в много специалности. Ала никога не бе проявена и най-малка грижа към жените, които вършеха тежка физическа работа по строежите и мините.

Намаляващата раждаемост на българското население и паниката, предизвикана от нежеланието на хората да имат деца, застави държавата да облекчи чувствително труда на бременните жени и на майките с малки деца. Колкото и съществено, това облекчаване беше само краткотраен отдих в целия тежък и отруден живот на българската жена.

Твърде често жени, особено завършили млади студентки, които имаха неблагоразумението веднага да встъпят в брак, биваха изпращани на работа в провинцията, обикновено на стотици километри от съпруга. Въпросът – кариерата или семейството – възникваше с трагична сила. И огромният брой от тези семейства свършиха печално. Фактът, че съпруг и съпруга можеха да се виждат само в неделните дни или два пъти в месеца, се оказа предостатъчен, за да проправи път към бракоразводното. В София се гледа едно дело, в което разводът бе поискан на основание, че работещите на смени съпрузи имали възможност да се виждат веднъж на две седмици. Съдията отказа да приеме трудовия мотив и се позова само на протеклите от него последствия.

Животът на днешната българка има и една друга страна, която според мен е най-важната и може би най-горчивата. Дотук видяхме отношението към нея като съпруга, майка и работна ръка. Но най-важно си остава отношението като към жена. И тук вече реалностите на режима измъкнаха на бял свят най-низки, пошли, обидни във всяко отношение възгледи на мнозина мъже. В общия мизерен, духовно ограничен и граждански предопределен живот на българите, в мъката, отчаянието и безизходицата жената се превърна в едно от най-популярните и най-евини удоволствия. Живеенето ден за ден, прилагането на принципа „грабни днес каквото можеш, че утре не знаеш какво те чака” доведе до пълно сгромолясване на вековни нравствени принципи.

…

Притисната от обстоятелствата да се бори за своето съществуване, често пъти да няма никаква друга закрила освен себе си, българката жена живееше под постоянен натиск, биваше принуждавана да прави тежки компромиси, някои от които разстройваха напълно живота й. България е пълна със самотни разведени жени.

И ето че стигаме до заключението, че освобождаването на жената, проведено от днешния български режим, се оказа нещо съвсем друго, че на практика зависимостта от съпруга бе заменена от далеч по-издевателската зависимост от обществото.

И празнуването на осми март е може би само глухо припомняне за тежкия труд, неуважението и горчивините, с които живее българката през останалите 364 дни на годината.”

Честит празник на всички български жени!

119 години от рождението на Иван Батаклиев

На днешната дата преди 119 години се ражда видният български географ, историк и геополитик Иван Батаклиев (24 януари 1891 в гр. Пазарджик – 15 декември 1973 в гр. София). Родолюбец и вдъхновител за много български географи с безценен творчески принос за българската географска наука. Считам, че е редно да се напишат няколко реда в памет на Иван Батаклиев, един от многото български учени станали жертва на репресиите на комунизма след 1944 г.

Иван Батаклиев е бил ръководител на катедрата по обща география и културно-политическа география, декан на Историко-филологическия факултет и директор на Географския институт на СУ „Св. Климент Охридски“, съосновател и председател на Българското географско дружество, член-кореспондент на географските дружества в Берлин, Прага, Белград, Вюрцбург, Грайфсвалд, Българския археологически институт и действителен член на Тракийския научен институт и Съюза на научните работници. Специализира в Австрия, Англия, Германия, Франция и Холандия, автор е на над 110 научни труда, от които 22 преведени на чужди езици. Проф. Иван Батаклиев е считан за основоположник, „баща“ на българската геополитическа наука.

Иван Батаклиев е роден на 24 януари 1891 г. в гр. Пазарджик в семейство, произхождащо от историческия Батак. Неговият баща, останал невръстен кръгъл сирак и по чудо жив след клането в 1876 г., е бил продаден като роб за половин лира в с. Дебращица, Пазарджишко. След Освобождението в 1878 г. работи като ратай и домашен слуга в Пазарджик, ограмотява се, става чиновник и дребен търговец, създава семейство с девет деца в Пазарджик, скоро след което умира.

Иван Батаклиев завършва Пловдивската гимназия през 1909 г. Преди започването на Балканската война през есента на 1912 г. е повикан за редовна военна служба в Трети артилерийски полк в гр. Пловдив. През пролетта на 1913 г. заминава за фронта край Кавадарци в Македония и взема участие в Междусъюзническата война, за което е награден с кръст „За храброст“. След демобилизацията взема университетските си изпити, а през 1914 г. довършва военната си служба в Школата за запасни офицери в Княжево с чин поручик. През учебната 1914/1915 г. Иван Батаклиев е назначен за гимназиален учител в Хасково. При започването на Първата световна война през есента на 1915 г. е мобилизиран като командир на батарея и е на фронта до есента на 1918 година. По време на войната започва да пише статии за обекти, през които е преминал – за долината на р. Козлудере, приток на р. Вардар, Серското поле и Орфанския залив на Бяло море, където е стигнал с батареята си, отпечатани във в. „Балканска трибуна“. След демобилизацията през 1918 г. е преместен като учител в Пазарджик.

През 1927-1928 г. специализира в Йена и Берлин, а през 1933 г. – във Виена. През 1924 г.  Иван Батаклиев постъпва като асистент в Института по география към Софийския университет „Св. Климент Охридски”, през 1930 г. става редовен доцент, през 1935 г. – извънреден професор, а през 1943 г.- редовен професор. През 1934-1947 г. е директор на Института по география и ръководител на Катедра по обща география и културно-политическа география (от 1944 г. – обща антропогеография). От 1934 г. до 1945 г. професор Батаклиев е председател на Българското географско дружество. Дописен член е на географските дружества в Прага и Белград.

През 1945 г. професор Батаклиев е обявен за привърженик на фашистката геополитика и е уволнен. След това за кратко е възстановен на работа, но през 1947 г. е уволнен окончателно (без право на пенсия и на купони за храна). През следващите 26 години от живота си Иван Батаклиев пише един-единствен труд – книга, посветена на Пазарджик и Пазарджишко (1969 г.) Книгата е издадена през 1969 г. и е уникално обстойно изследване, каквото не притежава нито един друг български град до момента. Проф. д-р Иван Батаклиев почива на 15 декември 1973 г.

Най-изтъкнат представител на антропогеографията, политическата география и геополитиката през 30-те и 40те години на XX век определено е Иван Батаклиев. Главна негова заслуга е, че той извежда антропогеографията от абсолютния хорологизъм, който изследва само въздействието на природата върху човека и неговата дейност. Повечето свои изследвания той насочва към т.нар. модерна антропогеография, която изследва и въздействието на човека и стопанската дейност върху природата. Това прави проф. И. Батаклиев наред с А. Бешков основоположник на икономическата география на България. Без преувеличение може да се каже, че неговите статии са образец на гражданска доблест и ангажираност за тежненията на родината. Както Иширков, така и Батаклиев пише по много актуални политически проблеми в България. Важно и до днес е неговото твърдение, че България е най-балканската страна, но наред с това той подчертава, че не винаги нейното важно географско положение й носи изгода.

Най-забележителното събитие на българския народ по време на Втората световна война е неговото обединение и възстановяване на българската държава в нейните етнически и географски граници. И. Батаклиев посвещава на този исторически момент две свои статии: „Обединението на българския народ и политикогеографското му положение” (1940) и „Географското единство на българските земи (1941). Може само да се съжалява, че все още се намират съвременни географи, които подценяват както историческия факт, довел до обединението на изконните български земи, така и статиите на Батаклиев.

В научното творчество на Иван Батаклиев има една любима тема, на която той посвещава 6 статии. Това е темата за Западна Тракия. Като осъзнава огромното геостратегическо, икономическо и културно значение на Западна Тракия за България, той доказва колко е важно тези земи да останат в пределите на България.

Иван Батаклиев не се ограничава само с изследвания, свързани с България и Българския национален въпрос. Той публикува редица работи, свързани с глобалната политическа география и геополитика.

Най-голямо значение за развитието на политическата география и геополитиката в България има неговата студия „Развитие и същност на политическата география и геополитиката” (1941). Батаклиев счита, че политическата география и геополитиката представят развитието и същността на държавата на географска основа и дават поуки за бъдещето й развитие и съществуване. Батаклиев определя политическата география като учение за географската същност и форма на държавата, или още – учение за зависимостта на държавата от природния и културен ландшафт. Иван Батаклиев счита геополитиката като продължение и практическо приложение на политическата география. Геополитиката, пише Батаклиев, е един метод, най-много едно учение за метод, именно метод за приложение на политическата география в живота на държавата.

Иван Батаклиев особено добре познава немската геополитическа школа, като той сам се счита за ученик на изтъкнатия германски геополитик Ото Маул, както и на Фр. Ратцел, Алф. Хетнер и особено на Карл Ритер. Върху неговите възгледи оказва влияние и Х. Хасингер. Справедливо обаче Батаклиев отбелязва, че повечето германски геополитици съвършено неправомерно разширяват задачите на геополитиката вън от границите на географията.

С уволнението през 1947 г. от Софийския университет на проф. д-р Иван Батаклиев е нанесен непоправим удар върху българската география, която започва да се лута между географския детерминизъм и географския нихилизъм. Тотално са отречени антропогеографията, политическата география и геополитиката като профашистки и ненаучни. По всякакъв начин се насажда националният нихилизъм като следствие на социалистическия интернационализъм, или с други думи националният сувернитет се жертва в името на “всепобеждаващата” социдея.

Проф. д-р Иван Батаклиев е един от най-бележитите български географи, последователен защитник на нашата национална кауза, който винаги е стоял на активна гражданска позиция (без какъвто и да е шовинизъм), вярна на възрожденските идеали и същевременно обективна и безпристрастна по отношение на научните изследвания.

За финал ще цитирам едни негови думи, изказани преди повече от 70 години, които определено считам за актуални и до днес.

„Политикогеографското, или геополитическото, положение на България играе най-голяма роля в развитието и съществуването й. В политикогеографското й разположение се крие нейното предопределение. Трябва обаче дебело да се подчертае, че наред с предимствата и ползите, които то носи, крие и много недостатъци – злини и опасности. То е главната основа на силата на българската държава, но и нейната слабост. Рядко са примерите като българският, гдето географското положение се налага с такава голяма сила в съдбата на държавата. Непознаването на нашите политико-географски и геополитически въпроси от държавниците и интелигенцията и, изобщо, тяхното географско невежество, е допринесло немалко за нещастията, сполетели България. Географската неграмотност на нашите политици доведе до съдбоносните грешки, в резултат от които загубихме Беломорието, Южна Добруджа и Западните покрайнини.” (Професор Иван Батаклиев, 1937)



източници:

Карастоянов, С. Политическа география, геополитика, геостратегия. – С.,2008.

Русев, М., Г. Рачев. Политическа география и геополитика в оригинал. Класиците, част 1. – С.,2003.