Зад фасадата на 8-и март

„Струва ми се, че от всички нови празници, които властта въведе в България, 8-и март е единственият празник, който пусна естествени корени. Измисленото, книжно понятие „международен ден на жената” бе заменено с действително, живо съдържание, сякаш този ден откликваше на полуосъзната необходимост.”

Това са думи на Георги Марков (1929 – 1978) – български писател-дисидент, убит по поръчка на Държавна сигурност. Tъй като днес е Осми март, ще си позволя да препиша няколко откъси от статията му озаглавена „Зад фасадата на 8-и март” публикувана в книгата “Задочни репортажи за България”. Въпросната книга (над която Марков работи от 1975 до 1978 г. в Лондон) е една от любимите ми в моята лична скромна библиотека и смятам – задължителна за всеки, който проявява интерес към това какъв е бил обществения живот в България през периода 1944-1989 г. Далеч съм от мисълта да идеализирам образа на Георги Марков, една наистина спорна личност в родната история, но признавам качествата му на добър писател за безспорни.

Предварително искам да отбележа, че с преписването на по-голямата част от главата „Зад фасадата на 8-и март” не целя да убия радостта и удоволствието на жената от празника. По-скоро, това е опит да се представи гледната точка на Георги Марков, който умело описва последиците от промените в живота на българската жена след Девети септември.

„Наистина вече по традиция почти всяка жена получава на този ден някакъв дребен подарък от служба, съпруг, любовник, началник. За много от жените това все пак е признание, макар и само за един ден. По-чувствителните жени обаче тъкмо на този ден свиват горчиво устни, защото празникът със своите голи декларации не им дава нито троха от разбирането, което така много им е нужно. Разбирането на мъжете и на обществото.

Малцина могат да отрекат, че в живота на българската жена през последните 30 години настъпиха огромни промени. Класическият образ на българската селянка, която беше физическата и духовна майка на голямото традицонно семейство, и последвалият образ на градската домакиня, също посветила живота си на семейство и деца, изглежда отдавна са минали в историята. Нещо повече, днешната българка така се е отдалечила от това време, че думата „домакиня” винаги предизвиква известно презрение. Мисля, че не познавам нито една съвременна българска жена, която би се съгласила да се посвети изцяло на домакинството. Равноправието на жената в България не започна от провъзгласяването на принципите на женската свобода, а от икономическата й независимост. Революционният фактор, който доведе до всички промени, се оказа заплатата на жената, фактът, че тя можеше да печели свои пари и да не зависи от издръжката на мъжа. Естествено тази икономическа независимост разви значително самочувствието на жената, даде й реална сила да живее или да иска да живее свой собствен живот, който по-малко или повече да не се съобразява с живота на мъжката половина на семейството. Така почти всички работоспособни български жени напуснаха семейните острови, за да се прехвърлят на континента на обществената работа, за да напълнят фабрики, заводи, служби, кооперации, земеделски стопанства. Известен брой от тях направиха поприще в желани професии. Огромен брой просто работеха, за да печелят пари, без значение дали работата им харесваше или не. Парите даваха самочувствие и бяха гаранция за така необходимата независимост. Тихият, покорен глас на някогашната домакиня, готова да преглътне всякакви мъжки оскърбления – изчезна. Вместо него се появи нов категоричен глас, който предяви своето право да взема участие в общите семейни решения и да не се съгласява с всичко, което мъжът каже. Държавата официално и тържествено декларира, че всички професии са напълно отворени за жените, че всички постове в държавната и партийната йерархия са напълно достъпни за тях. По закон никой в страната нямаше право да дискриминира жените по какъвто и да е начин.

От всичко казано дотук човек би могъл да си помисли, че България е станала женски рай и че осми март е като всички останали дни на годината, т.е. израз на постиженията на женската свобода и на дълбокото уважение на мъжете към своите спътнички в живота. Но за най-голямо съжаление истината за живота на днешната българка е много по-далече от шумните осмомартенски чествания.

Нека започна с основното. Семейството. Може би освобождаването на жената от вековната й съдба на майка и домакиня, на съпруга и възпитателка на децата да има известна стойност като обществен опит, но безусловно отраженията на този опит върху семейните отношения и децата бе пагубно. Самият факт, че с оглед да подпомага мизерния семеен бюджет обикновената българка трябваше да прибави към съществуващите семейни задължения и бремето на работата, службата или професията, без да получава никакви съществени облекчения, се оказа свръх силите й. Дори при най-голямата семейна любов и взаимна привързаност убийствената седмица за една работеща жена предизвикваше неизбежни семейни сътресения.

- Казват, че жената била свободна, но никой не обелва нито дума за цената на тази свобода! – казваше моята колежка Вера и продължаваше: – Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът й) може да ми помага само в събота и неделя. И така всеки ден. И ако това е свобода, пожелавам я на тоя, който я е измислил!

Животът на Вера беше подобен на живота на повечето омъжени жени, които не можеха да разчитат на помощта на възрастни родители. Прибавете към този съсипващ дневен ред отсъствието на редовен майчин контрол и грижи за по-големите деца, които според популярния израз на българските вестници биват възпитавани от „улицата”, прибавете отчуждаването на съпругата от съпруга по простата причина, че не остава нито време, нито енергия човек да даде на другия дължимото внимание, прибавете механичното пренасяне на служебни ядове, горчивини и проблеми в семейна атмосфера, плюс потискащото чувство за задължително и неизбежно трудово еднообразие на всеки делник – и вие ще разберете колко много героизъм се иска от съвременната българка, за да остане вярна на семейството си.

…

Що се отнася до правото на жените да заемат всякакви длъжности и да работят във всякаква област наравно с мъжете, действителността не беше в пълна хармония със закона. С вдигането на бариерата отначало жените започнаха да напират във всички посоки, особено в университетите и политехниките. Бивайки по-амбициозни и може би по-добри ученички от мъжката половина, те печелиха голяма част от кандидатстудентските изпити. В най-желаните специалности, като архитектура и медицина, се стигна до пълно женско господство. Но онова, което предизвика въвеждането на дискриминация и възпирането на жените, беше обстоятелството, че те запълниха студентските аудитории и в чисто мъжки специалности, като минно инженерство, електроинженерство, металургична химия… Възможната бременност, майчинството и чести здравословни причини лишаваха производството от необходими и чакани кадри. Затова тихомълком бе ограничен броят на жените в много специалности. Ала никога не бе проявена и най-малка грижа към жените, които вършеха тежка физическа работа по строежите и мините.

Намаляващата раждаемост на българското население и паниката, предизвикана от нежеланието на хората да имат деца, застави държавата да облекчи чувствително труда на бременните жени и на майките с малки деца. Колкото и съществено, това облекчаване беше само краткотраен отдих в целия тежък и отруден живот на българската жена.

Твърде често жени, особено завършили млади студентки, които имаха неблагоразумението веднага да встъпят в брак, биваха изпращани на работа в провинцията, обикновено на стотици километри от съпруга. Въпросът – кариерата или семейството – възникваше с трагична сила. И огромният брой от тези семейства свършиха печално. Фактът, че съпруг и съпруга можеха да се виждат само в неделните дни или два пъти в месеца, се оказа предостатъчен, за да проправи път към бракоразводното. В София се гледа едно дело, в което разводът бе поискан на основание, че работещите на смени съпрузи имали възможност да се виждат веднъж на две седмици. Съдията отказа да приеме трудовия мотив и се позова само на протеклите от него последствия.

Животът на днешната българка има и една друга страна, която според мен е най-важната и може би най-горчивата. Дотук видяхме отношението към нея като съпруга, майка и работна ръка. Но най-важно си остава отношението като към жена. И тук вече реалностите на режима измъкнаха на бял свят най-низки, пошли, обидни във всяко отношение възгледи на мнозина мъже. В общия мизерен, духовно ограничен и граждански предопределен живот на българите, в мъката, отчаянието и безизходицата жената се превърна в едно от най-популярните и най-евини удоволствия. Живеенето ден за ден, прилагането на принципа „грабни днес каквото можеш, че утре не знаеш какво те чака” доведе до пълно сгромолясване на вековни нравствени принципи.

…

Притисната от обстоятелствата да се бори за своето съществуване, често пъти да няма никаква друга закрила освен себе си, българката жена живееше под постоянен натиск, биваше принуждавана да прави тежки компромиси, някои от които разстройваха напълно живота й. България е пълна със самотни разведени жени.

И ето че стигаме до заключението, че освобождаването на жената, проведено от днешния български режим, се оказа нещо съвсем друго, че на практика зависимостта от съпруга бе заменена от далеч по-издевателската зависимост от обществото.

И празнуването на осми март е може би само глухо припомняне за тежкия труд, неуважението и горчивините, с които живее българката през останалите 364 дни на годината.”

Честит празник на всички български жени!